В търсене на неуловимото

Не знам как е при вас, но за мен има едно място, което винаги ме е привличало за снимка в продължение на много години и едновременно с това винаги ми се е изплъзвало. Също като Елеонор (Форд Мустанга на Никълъс Кейдж). Намира се в прохода Слънчев бряг на пътя Бургас-Варна. След като оставите курорта Влас зад гърба си и започнете да се изкачвате в прохода, стигате до два много стръмни и опасни завоя. Скоростта там е задължително 20 km/h. Тези от вас, които са шофьори няма начин да не ги знаят. Спирането там е забранено. След втория завой, като се обърнете назад ще видите целия залив на Несебър в краката си.

Гледката е неописуема и си заслужава съзерцаването. Колкото е красиво, толкова се оказа и трудно за снимане. От една страна трябва да разполагаш с достатъчно широк обектив и пак няма гаранция че ще се придаде достоверна визия. Oт друга страна детайла е важен и съществен. Снимането на панорама изисква статив, който ако разположиш където можеш, губиш от магията на гледката или от короната на дървета и храсталаци. Много пъти съм спирал там и все нещо ми е пречело да направя перфектния кадър.

Миналата година въоръжен вече с Пентакс система реших да щурмувам отново това място на път към лятната си почивка в Обзор. Спрях колата над въпросните два завоя и се върнах известно разстояние назад до мястото. Този път обаче ми щукна лудата идея да взема да се изкача по баира точно над завоя с намерението, че ще се отвори още по-хубав ракурс за снимане. Изглеждаше ми привлекателно. Без много да му мисля се метнах през мантинелата и започнах да драпам нагоре без никаква предварителна екипировка и подготовка. Ей така както бях с чехли и къси панталони по лятному. Оказа се голямо предизвикателство. Няма пътека, само коренища храсталаци и много хлъзгава почва – льос (за по-любознателните). С голям труд изкачих около 20-тина метра и действително не се бях излъгал. Отвори се още по-привлекателна гледка. Ха-ха! Сега е момента.

Следобед слънцето огряваше целия залив от запад. Супер! Трескаво се заподготвях. Нагласих апарата. Свалих капачката на обектива и смело започнах да правя опит за заснемане на тъй жадувания кадър. Не си спомням дали натиснах два или три пъти спусъка и изведнъж като се хързулнах по льосовата почва, загубих равновесие и паднах назад. Ударих се в някакъв корен. Усетих остра болка точно в средата на гръбнака. Не можех да мисля, защото гледах как стремглаво се пързалях (спусках) легнал по гръб. Единствено в съзнанието ми беше какво ще стане с апарата. Здраво го бях притиснал отпред на гърдите ми, а спускането не спираше. Колкото и да го пазех, докато се опитвах да взема един завой т.е. да не се ударя в някакво коренище, видях как една клонка шибна отпред челната леща на обектива. Изтръпнах. Препускането обаче продължаваше. Най-сетне се спрях долу в канавката точно в средата на някакъв къпинак. Стоях и не мърдах може би 2-3 минути преосмисляйки токущо преживяния бобслей или по-скоро чаках да поотихне болката в гръбнака. Жив съм май! Напомни ми го къпинака. Целия бях в тръни. Раните от тях са болезнено остри. Изпълзях с триста зора от капинака и започнах да си чистя наследените бодли. Мъка и болка! Както и да е!

С голяма радост се сетих, че бях поставил UV филтър Hoya HD на обектива. Огледах го. Нищо му няма. Нали е закалено стъкло. Две седмици ме боляха раните и натъртванията. От тогава не признавам нищо друго освен HD филтри. Изкарах някакви кадри, но не е това което искам да е. Пак ще се ходи, ама да видим кога.

Снимка, направена преди да ми се стоварят описаните беди