Ахтопол – градът на влюбените

Ахтопол – градът на влюбените! Бях чел някъде такова заглавие. Честно да си призная, звучеше ми малко банално. Въпреки всичко обичах това местенце и намирах начин да се отбия там при всяка възможност, когато ми се отдаде.

Беше в края на юли. Прохладна късна вечер. Прекрасно време. Вечерния бриз нежно галеше раменете ми и създаваше невероятно чувство за комфорт. Разхождах се по кея на Ахтопол и мислено планирах маршрута си за следващата сутрин. Когато съм край морето имам навика да ставам много рано, особено ако е лятно време. Така успявам да съчетая нощната фотография със синия и златния час. За целта обаче имах нужда от предварително планиране и добра подготовка.

Седях на кея и размишлявах. Бях обкръжен от пъстроцветна тълпа. Хора всякакви. И млади и възрастни се бяха втурнали на кея обезумели, като на футболен мач. Бутаха се, пречкаха се едни на други в стремежа си да осъществят заветното селфи или по-скоро регистрират присъствието си в социалните мрежи. Дааа! Не беше добра идея да вадя апарат в момента. Нямах настроение за стрийт, още по-малко пък да привличам излишно внимание върху себе си. Не е добра идея за снимки в момента. За сметка на това пък утре рано сутринта щеше да е перфектно. Градът по тъмно, както спи е някак си по-привлекателен и тайнствен. Пустите улици и самотния кей с вързаните на него лодки са чудесна предпоставка за творческа изява. Решено е! Утре ставам в 4.00 ч сутринта и тръгвам на разходка. Приготвих обективите, които смятах да взема с мен и грижливо ги прибрах в раницата.

Алармата звънна. Изключих я и бързо се надигнах. Взех раницата със статива и излезнах навън. Посрещна ме прохладния свеж въздух на морето. Крачех бавно, без да бързам, разсънвайки се постепенно. Спрях край пристана. Разпънах статива. Извадих Pentax-а от раницата и го закрепих върху статива. Композирах и пуснах първия кадър с общ план на рибарския пристан. В далечината Фарът стоеше гордо изправен на бекграунд.

Тръгнах към кея. Лодките тънеха в мрак. Силуетите им изплуваха от тъмното един след друг. Морето беше изцяло притихнало. Единствено кеят беше осветен. В далечината хоризонта прорязваше нощната тъмнина с розово лилав оттенък. Утрото предвещаваше да бъде невероятно красиво.

Вървях по кея с настроение, предвкусвайки чара на предстоящото зазоряване. Изведнъж от дясно, сякаш от водата чух приглушени стонове. Какво беше това? Сънувах ли или беше истина? Приближих се и сега отчетливо ги различих. Наистина някой стенеше. Ясно се долавяха звуците от една по-голяма лодка. Наострих уши. Загледах се в тъмното. В задната част на палубата успях да различа два силуета – мъжки и женски. Мъжкият силует се беше надвесил над женския. Двамата се бяха вкопчили един в друг. Борба ли беше това или пък любовна ласка? Изтръпнах целия, скован от напрежение. Как да постъпя? Дали да си продължа по пътя или да остана и да се намеся? Ами ако е акт на насилие? Последната мисъл не ми даваше покой. Оставих внимателно статива, както е разпънат на земята, заедно с апарата върху него. Реших да изчакам и да се намеся при неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Притежавам големи юмруци и съм кален в уличните битки. Все още съм със здраво телосложение. Все пак съм бивш лекоатлет. Загледах се в далечината, като внимателно се ослушвах. След малко долових равномерно шумолене. Звуците се засилваха и станаха отчетливи. Лодката бавно се разклати, образувайки концентрични кръгове във водата. Шумът стана ритмичен и отчетлив. Водата се заплиска в бордовете на лодката – пляс, пляс, пляс… Стоях напрегнат и безмълвен. Все още се чудех и се маях какво да предприема. Времето вървеше, пък тия двамата не ми даваха шанс да избера как да им помогна. Обичат ли се или не? Май стана класически трилър. Люшкането се усили и премина в яростно клатене. Двамата се плющяха здраво, като изпуснат кливер към наветрена страна. Изобщо не си поплюваха. Стоновете преминаха в стенания. Водата закипя. Лодката се боричкаше с въжето на кнехта, рискувайки да го скъса.

– Май както са тръгнали ще скъсат въжето на лодката като нищо – помислих си аз – още малко и ще отплават за Турция.

– Абе в крайна сметка май се обичат! – светна ми най-сетне в главата – Какво ли съм тръгнал да се занимавам с тях! Да правят каквото щат! Щом се обичат нека се вземат! – отсякох аз философски. Грабнах статива и продължих нататък.

Небето беше започнало да изсветлява и скоро щеше да настъпи зората. Трябваше да побързам, ако исках да направя някой стойностен кадър. Разпънах статива и започнах да снимам. Зората бързо се разпука, давайки път на красивото юлско утро. Бризът нежно ме галеше, напомняйки ми за среднощното приключение в лодката. Стоях и се наслаждавах на прекрасната гледка. Рибари с лодки започнаха да излизат един след друг в залива с надеждата за успешен улов.

Не след дълго слънцето изгря и магията от настъпващото утро бързо изчезна. Лека полека започнах да си събирам нещата. Накрая сгънах статива и го поставих в калъфа. Тръгнах да се прибирам. Минавах покрай кея. От лодката излезе същата млада двойка. Вървяха към мен насреща.

– Добро утро! – ме поздрави младежа – Станаха ли снимките? – ми намигна загадъчно той.

– Добро утро! Няма начин да не станат, след толкова напъни и зор – отвърнах му намигайки закачливо.

Мацката ми хвърли игрив поглед. Погледна ме. След това погледна него. Обгърна врата му и нежно го целуна по шията. Направи го бавно, нежно и страстно. Така, както само една жена, когато обича може да го направи.

Ех, любов, колко си красива и желана! Пожелахме си хубав ден и се разминахме.

Странно нещо е фотографията. Често се изправяш пред различни предизвикателства. Понякога даже се случва да изпаднеш и в конфузни ситуации. Кой знае как съм изглеждал отстрани. Някой ще си помисли, че съм френски воайьор. Друг пък ще си каже, че съм дърт извратеняк. Трети, че може би съм скандалджия, търсещ повод да се сбие. Истината обаче е една. Мразя насилието във всичките му форми.

Когато минавам през Ахтопол често в спомените ми изплува тази случка. Какво ли стана с тези двама влюбени? Беше ли успешна връзката им? Обичат ли се още? Живеят ли заедно? Въпроси, които остават без отговор. Единствено времето и непредвиденият случай са в състояние да разрешат този ребус. Със сигурност мога да кажа само, че Ахтопол наистина е градът на влюбените!